— Какво става, Степановна, пак ли?
— Седемнайсетата! — отговори бившата Дроздова, разливайки се в ридания.
— Мале-малее — заскимтя и заклати глава жената с вълнения шал, — какво става? Да не би да е умряла?
— Ела, ела виж, Матрьона — мърмореше попадията, като хълцаше шумно и тежко, — виж какво й е!
Наистина седемнайсетата поред от заранта брамапутра, любимата й качулатка, сновеше из двора и повръщаше. „Ър… рр… урл… урл… хо-хо-хо“ — правеше качулатката и извръщаше тъжни очи към слънцето, сякаш го виждаше за последен път.
През юни 1928 година
Москва беше озарена, светлините танцуваха, гаснеха и пламваха. На Театралния площад се въртяха белите фарове на автобусите, зелените светлини на трамваите. А над Болшой театър един гигантски рупор виеше:
— Антикокошите ваксини в Лефортовския ветеринарен институт са дали блестящи резултати. Броят на измрелите кокошки… към днешна дата е намалял двойно.
След това рупорът промени тембъра си, в него нещо ръмжеше, над театъра пламваше и гаснеше зелена струя и рупорът се оплакваше басово:
— Образувана е чрезвичайна комисия за борба с кокошата чума, включваща народния комисар на здравеопазването, народния комисар на земеделието, завеждащия животновъдството, професорите Персиков и Португалов…
Улиците Театрална, Неглинная и Лубянка пламтяха от бели и виолетови ивици, пръскаха лъчи, виеха с клаксони, вдигаше се прах на кълбета. Тълпи се струпваха край стените пред големите листове на обявите, осветени от резки червени рефлектори.
„Под страх от най-строга отговорност се забранява консумацията на кокоше месо и яйца. Всички граждани, притежаващи яйца, трябва спешно да ги предадат в районните управления на милицията.“