Закъснял камион мина по улица Херцен и раздруса старите стени ма института. Плоската стъклена паничка с пинцетите издрънча на масата. Професорът пребледня и протегна ръце над мискроскопа като майка над застрашена от опасност рожба. Сега и дума не можеше да става, че Персиков ще завърти винта, о, не, той вече се плашеше да не би някоя отвъдна сила да изтика от полезрението му онова, което бе видял.

Беше пълно бяло утро със златна ивица, прерязала кремавия главен вход на института, когато професорът изостави мискроскопа и отиде с изтръпнали крака до прозореца. Натисна с разтреперени ръце бутона и черните непропускащи светлина щори затулиха утрото, в кабинета се съживи мъдрата научна нощ. Прежълтял и вдъхновен, Персиков застана разкрачен и заговори, вперил сълзящите си очи в паркета:

— Ама как така? Но това е чудовищно!… Чудовищно е — повтори той, адресирайки се до жабите в терариума, но жабите спяха й нищо не му отговориха.

Той помълча малко, после отиде при’ ключа, вдигна щорите, загаси всички лампи и надникна в микроскопа. Лицето му; стана напрегнато, той сключи рошавите си жълти вежди.

— Ами да, ами да — измърмори той, — изчезна. Разбирам. Разбира-ам — проточи, лудешки и вдъхновено загледан в угасналия глобус над главата си. — Това е съвсем просто.

И пак спусна съскащите щори, и пак включи глобуса. Надникна в микроскопа и се озъби радостно, дори сякаш хищно.

— Ще го хвана — тържествено и важно каза той, вдигайки пръст нагоре, — ще го хвана. Може би е от слънцето.

Щорите пак изхвърчаха нагоре. Сега слънцето беше налице. Ето че заля стените на института и падна полегато върху паважа на улица Херцен. Професорът гледаше през прозореца и си правеше сметка къде ще е слънцето през деня. Ту се дръпваше, ту се приближаваше с танцови стъпки и най-сетне се отпусна по корем на перваза.