Също както земноводните се съживяват след дълга суша още при първия обилен дъжд, така се съживи и професор Персиков през 1926 година, когато смесената американо-руска Компания изпонастрои, като се почне от ъгъла на Вестникарска и Тверская в центъра на Москва, 15 петнайсететажни сгради, а в покрайнините 300 работнически вили с по осем апартамента във всяка и по този начин ликвидира веднъж завинаги страшната и смешна жилищна криза, която толкова тормозеше московчани през годините 1919–1925.

Изобщо това беше едно прекрасно Лято в живота на Персиков и той от време на време с тихо и доволно кискане потриваше ръце, когато се сетеше как се бяха сбутали с Маря Степановна в двете стаи. Сега професорът се разшири, разположи 2500-те си книги, препарираните влечуги, диаграмите и препаратите и запали зелената лампа на бюрото в кабинета си.

Институтът също бе станал неузнаваем: боядисаха го в кремав цвят, прокараха по специален водопровод вода в стаята на гадовете, смениха всички стъкла с кристални, внесоха 5 нови микроскопа, стъклени препарационни маси, глобуси от по 2000 свещи с отразена светлина, рефлектори, шкафове за музея. И най-неочаквано през лятото на 1928 година се случи онова невероятно и ужасно нещо…

Пъстрата завъртулка

Професорът светна глобуса и се огледа. Светна рефлектора над дългата експериментална маса, облече си бялата престилка, подрънка с някакви инструменти по масата… Глъчката на пролетна Москва ни най-малко не занимаваше професор Персиков. Той седеше на въртящото се трикрако столче и движеше с пожълтелите си от тютюна пръсти кремалиерата на великолепния цайсов микроскоп, в който беше вложен обикновен непигментиран препарат от пресни амеби. В момента, когато Персиков променяше увеличението от 5 на 10 хиляди, вратата се открехна, подаде се заострена брадичка, кожен нагръдник и асистентът му го повика: